ВЯРА

В.П. Постави ръка на рамото му и като го погледна отвисоко с почти зелените си очи, не като учител, а като загрижен приятел, каза:

-Всичко досега което съм ти разказал е да те насоча към това как да станеш воин. Аз правя необходимото, но дали ти ще станеш такъв това не зависи от мен. Твоят избор, твоите постъпки ще те доведат до самия край или никога няма да успееш. Защото ако не запазиш устрема на сърцето си, мотивацията и станеш безразличен ти ще бъдеш загубен.

-Но В.П., аз искам да стана воин – каза младежа.

-Желанието днес може да е нежелание утре. Нима очакваш, че можеш да предвидиш всичко. Очаквай неочакваното, дори най лошото. Бъди упорит и имай смелостта да се изправиш пред несполуките си.

-Аз имам смелост, В.П. и съм упорит.

-Нима! Тогава ще ти поставя съвсем нова задача. Има една Книга, която истинския воин не пренебрегва. Нарича се Нов завет и е част от Християнската Библия. Ще ти я дам да я прочетеш, после ще видим дали имаш смелост и колоко си упорит. Интересно ми е как ще я разбереш.

-Но нали няма бог, защо да чета някакви басни?

-Не те карам да четеш басни, момче. Ще ти дам да прочетеш Новия завет – смъмри го стария мъж.

-Да не би там да е написано нещо което наистина се е случило? Всеки знае, че това са измислици.

-Всеки не, все пак. А ти защо мислиш, че е така? За да си воин трябва да си непредубеден. Не може да отхвърлиш нещо само защото не го разбираш или не го познаваш. Кой ти дава право да съдиш този свят?

-Но аз не съдя ...

-Не спори с мен. Все още не си воин.Все още не знаеш нищо. Някога и аз бях като теб, а един стар воин положи доста усилия, за да проумея това което ми говореше. Погледни този свят! Воините вярват в реда и законите, които крепят всичко това. А тези закони не са случайни. Запомни! Ще ти го повторя отново. Истината е сила, която по своята безпощадност и мощ не може да се мери с никоя друга. Хората могат да вярват в каквото и да е, но тя винаги ще е каквато е и няма да се измени. Нито лъжите, нито заблудите или каквото и да е друго могат да я променят. Ти знаеш ли истината?

-Ама кой може да я знае? – отвърна младежа.

-Воините я познават, макар да не знаят всичко. Но всеки воин е отворен за познанието и не бърза да казва това е глупост, без да е размислил и изследвал.

-Е... аз не съм казал, че няма да прочета Новия завет – заоправдава се младежа.

-Така си и помислих – засмя се В.П. – Може би дори ще ти хареса и ще станеш християнин.

-Какво?! – подскочи като ужилен младежа.

-Кое какво? – В.П. се смееше чистосърдечно.

-Аз, аз ... съм атеист. Не вярвам в бог. И може ли един воин да е християнин?

Защо не? – каза В.П. – Какво му пречи? Да си християнин и да следваш принципите на смирение, любов, състрадание, уважение, истина, справедливост е нелека задача и се иска да имаш огромна сила.

-Каква сила!?

-Нарича се вяра. Тя е толкова могъщ съюзник, че с нея можеш да повдигаш планини. Ти имаш ли вяра? Аз имам.

-Какво имаш?

-Просто вярвам.

-В какво – попита младежа.

Но В.П. не отговори нищо. Смееше се. После изведнъж престана и каза на младежа да го последва. Тръгнаха по някъква горска пътека между боровете. След като повървяха, без да каже и дума, В.П. спря и се обърна. Погледна младежа и извади от джоба си някакъв парцал.

-Сега ще ти покажа какво е да имаш вяра – каза възрастния мъж, след което завърза очите си с парчето плат – Ти водиш, аз те следвам.

Младежа хвана възрастния мъж за ръката и го поведе обратно по пътеката. Когато излязоха от гората В.П. спря, свали превръзката на очите си и каза:

-Това беше.

-Само толкова?

-Защо ти какво очакваше?

-Нали каза, че вярата можела да повдига планини.

-А това ли – засмя се В.П. – Тези планини са вътре в душата ти. Наричат се гняв, гордост, неверие, егоизъм, корист, всяко зло нещо което ражда сърцето.

-Но аз мислех...

-Да, ти мислеше, но какво мислеше? Ако можех да преместя планината мислиш ли, че щях да го направя? Помисли над това. Защо ти е сила, когато не знаеш как да я използваш? Искаш да се перчиш с нея ли? Силата, която воина има не е придобил, за да я демонстрира безцелно и да я пилее пред „мислители” като теб, а за да я използва когато е необходимо.

-Хайде, прибираме се – стария заслиза по склона към реката.

След час когато пристигнаха в града и слязоха от автобуса, преди да се разделят В.П. каза на спътника си:

-Ела утре у дома да ти дам Новия завет. А ти междувременно помисли как ще ми докажеш, че няма Бог и ... как, че има. Искам отговор и на двата въпроса.

-Но аз мога да отговоря само на единия – запротестира младежа.

-Утре ще разберем това. Въпреки всичко ще ми отговориш и на двата. Междувременно помисли и  за вярата си. Довиждане!

След тези думи В.П. се обърна и си тръгна. Младежа остана сам. Беше озадачен. Той беше атеист, как щеше да доказва, че има Бог, когато не знаеше нищо за Него. Осъзна, че стария го тласка именно към това, да научи нещо. Но откъде в неделя да намери информация. Библиотеката не работеше. Може би искаше от него да говори за това както го чувства. Но не стигаше.

Все пак имаше избор. Можеше да не отговаря на поставените въпроси. Само че тогава стария щеше да го отпрати. Беше се случвало веднъж.

Оставаше му да отиде само на едно място...